Малки експерименти с отрязани глави

Posted on Posted in Наука и изкуство, Писаници

Вие в момента разглеждате стария ни блог. За да посетите същата статия в новия ни сайт, натиснете този линк


Криминолозите предупреждават:

  Внимание, текстът съдържа информация, която не се препоръчва на хора, страдащи от нервни разстройства, травма и сърдечни проблеми.

  Вашето психическо и физическо здраве са приоритет. Ако почувствате тревожност или напрежение, прекратете разглеждането на този материал.

  Изпийте чаша чай, успокойте се и поговорете с някого.

  Текстът е адаптиран за българска публика. Някои от имената са запазени в оригинал, за да имате максимално лесен начин да разучите фактите и сами, ако желаете.


 

Тази статия е с изцяло образователна цел и разнищва истории за говорещи глави, тъкмо изтърколили се от гилотината. Материалът е предоставен на Българската Асоциация по Криминология, Криминалиситка и Психология от Майк Даш, журналист, блогър и автор на 5 обстойно изследвани книги. Основен предмет на интересите му е история, която първо изучава в Cambridge , а впоследствие допълва с докторат от King’s College London. [Оригинален текст]


 

wiertz-guillotined-head
Картина на Wiertz: Guillotined Head (1855). Musée Antoine Wiertz, Brussels.

Рано сутрин на 18-ти Февруари 1848, двама мъже и една жена вървят по площада пред Порт де Хол (Porte de Hal), в Брюксел, където трябва да се състои публична екзекуция малко след разсъмване. Те са там, за да проведат разтърсващо научно изследване. С разрешението на Белгийските наказателни органи, имат правото да се изкачат на скелето и да чакат до гилотината, където главите на двама осъдени престъпници трябва да паднат в кърваво червен чувал.

Един от мъжете е Antoine Joseph Wiertz, известен белгийски художник и човек, който се отдава на хипноза. До него е неговият приятел Monsieur D., изтъкнат хипнотизатор, и свидетел. Целта на Wiertz в този зимен ден е да проведе уникален експеримент. Преследван от желание да знае дали отрязана от гилотина глава остава в съзнание, художникът се съгласява да бъде хипнотизиран и инструктиран да се идентифицира с човек, който ще бъде екзекутиран за убийство.

porte-de-hal
The Porte du Hal, Brussels. Част от градската стена, по-късно става затвор, а през 1848 е и мястото, на което Wiertz осъществява необичайния си експеримент.

Планът!

„Убиецът“ трябва да изразява на глас всичките си мисли и чувства. Инструктиран е специално да отбележи психичното си състояние по време на обезглавяването, за да може веднага след като главата падне в чувала да изрече последните си мисли" (Shepard II, стр. 648).

И колкото и невероятно да звучи, неговата схема изглежда проработва. Всъщност, проработва прекалено добре. Веднага щом двуколката, водеща обречените мъже към тяхната смърт се появи, Wiertz започна да се паникьосва.

"Художникът има чувството, че острието на гилотината разкъсва неговата кожа, смачка гръбнака му и разкъса гръбначния му мозък."

Когато убийците се изкачват по скелето, Wiertz се съвзема и моли Monsieur D. да

"възстанови връзката ми с човека, независимо от мерките, които трябва да предприеме. Той се подготви и зачакахме, не без известно вълнение, за падането на човешката глава."

Докато огромната тълпа чака за настъпването на фаталния момент, става ясно, че художникът се идентифицира твърде отблизо със затруднената ситуация, в която е попаднал обектът му на разследване. Почти веднага Wiertz изпада в транс и показва ясни признаци на дистрес - умолява да бъде изваден от транса, тъй като чувството му за потисничество е непоносимо. Но е прекалено късно, острието пада. (Wiertz, стр.491-2; Benjamin, стр.250; Shepard II, 648).


 

Ще се върнем към Antoine Wiertz и неговата отрязана глава след момент. Нека първо дадем малко повече информация за историята на тази зловеща приказка. Сега се знае, че различни версии на гилотината са били известни хиляди години назад – може би от двайсетте години на шестнадесети век, а някои дори спорят, че датират от първите години на четиринадесети век (Laurence, стр.70). През цялото това време, и най-вече след като името на доктор Joseph-Ignace Guillotin става незаличимо асоциирано с този метод на убиване по време на Френската Революция, има спекулации до колко безболезнена и бърза е смъртта чрез това изобретение.

Трябва да се спомене, независимо, че само една шепа хора са се спрели и са се замислили над въпроса - има подозрения, в някои случаи граничещи с несъмнен факт, че глава може да запази съзнание, макар и за кратко, дори след като е отрязана от тялото на човек. Тази идея се споменава още през 1796 във Френския памфлет, Anecdotes sur les Décapités, и след това, на английски, в История на гилотината от John Wilson Croker.

Повечето лекари настояват, че самият шок от острието би трябвало да доведе до моментално безсъзнание и, че загубата на приток на кръв към мозъка причинява смърт за секунди. Кардиолозите имат максима, че когато сърцето спре, мозъкът може да остане в съзнание за не повече от четири секунди, ако човек е прав; осем, ако е седнал, и дванадесет, ако е легнал.

"Това довежда до мисълта, че всяко движение на очи или устни на отрязана глава са просто конвулсивни и че отрязана глава не може да чувства нищо" (Wilson, стр.115).

Но с течение на годините, малко и, честно казано, съмнителни доказателства се натрупват, за да покажат, че тази идея е грешна. Има една шепа случаи, в които отрязана глава става наясно с това какво й се е случило.

Не може да се отрече, че тази ужасна идея е някак си страшно завладяваща, горе-долу по същия начин както идеята да бъдеш погребан жив. ‚

О Боже, ами ако се случи на мен!

Идеята сама ни нашепва това. И докато намерението на Guillotin е било само да достави по хуманна алтернатива на невъзможно бавната и болезнена работа да екзекутираш престъпник с въже или брадва, факт е, че това изобретение става жертва на собствения си успех. Гилотината работи толкова бързо, толкова чисто и толкова окончателно, че е трудно да се повярва колко малко време може да отнеме едно обезглавяване, в сравнение с обесване например.

Мътни и необосновани слухове относно оцеляването на съзнание в отрязаните глави се разпръсват из Франция през деветнадесети век. Не е трудно да се намерят версии на тези истории дори и днес в не толкова реномираните местенца из интернет. Например, изобилстват небивалици за поне двама от най-известните жертви на гилотината – Lavoisier, химикът, който се разбира с асистента си, че ще мига колкото може след екзекуцията си през 1794, като асистентът преброява 15 или 20 мигания, по едно в секунда. Подобна е и историята за Charlotte Corday - тя е намушкала Marat (лидер на Общество на приятели на Конституцията или Якобински клуб  - Jacobin Club). Говори се, че главата й, според някой си доктор Сю (Sue), се е изчервила и е показала недвусмислени знаци на възмущение (Croker, стр.70; Gelbart, стр.201). Но нито една от тези истории не се основава на солидни съвременни източници.

Въпреки че интерес към този въпрос има от доста рано, трудно е да се намерят реномирани източници за няколкото инцидента през деветнадесети век и ранните година на двадесети век, за които се вярва, че именно доктори са провели експерименти в търсене на отговор. Данни за няколко експерименти могат да се намерят във вторична литература – например влиятелната контракултурна класика на Richard Zack, "Подземно Образование" (An Underground Education). Повечето текстове споменават за вероятни тестове върху главата на некрофил с името Prunier или за история на безименен доктор, който напълнил незнайна глава с кръв от куче. Културният историк Philip Smith, който анализира няколко подобни истории, предполага, че

"те са малко повече от инатлив отговор на спекулации и популярно запитване" (Smith, стр.139).

И той има право, поне за някои неща. След известно разравяне могат да се обособят поне три вида експерименти върху отрязани глави, които очевидно са били най-популярни между 1879 и 1905 години във Франция, макар и да са без каквито и да било вълнуващи резултати. След като тези случаи образуват полезен контраст с експеримента на Antoine Wiertz, звучи като добра идея да бъдат обобщени накратко сега.


 

  • На 13 Ноември 1879, дуото баща и син, Д-р E. и Д-р G. Descaisne, стават свидетели на екзекуцията на Théotime Prunier, който е обвинен в изнасилването и последвалото убийство на възрастна жена в Beauvais. В доклад на Британския Медицински Журнал (БМЖ), 13 Декември 1879, се отбелязва, че докторите са имали позволение да вземат веднага главата на убиеца и да експериментират върху нея. Заключават:

„ Констатираме, доколкото са човешките възможности, че главата на престъпника не показва никаква възможност да чувства, очите бяха изгубили способността си да виждат и главата беше мъртва за всякакви намерения и цели“.

По-подробен доклад, публикуван в Gazette Medicale de Paris, описва някои от тестовете, направени върху главата – крещене на името на престъпника в ухото му; щипане на бузата му; пъхване на четка, напоена с амоняк, в ноздрите му; продупчване на лицето му с игли; държане на запалена свещ в близост до очите му. След като има сведения от вторични източници, че главата е била подложена на тези експерименти само секунди след като е била отрязана от тялото, цялостната липса на реакция може да се счита за добро доказателство от медицинската гледна точка, че шокът причинява незабавно безсъзнание и смърт. Но главният детайл в този случай е в доклада на БМЖ – докторите са имали достъп до главата приблизително пет минути след екзекуцията. Това предполага, че експериментите могат да се пренебрегнат като неубедителни – дори най-големите оптимисти не вярват, че съзнанието може да продължи съществуването си повече от петнадесет до двадесет секунди (Evrard и Decaisne, стр. 629-30; Verplaeste, стр.372; Gerould, стр.55].


  • execution_of_languille_in_1905
    Фалшифицирана снимка, за която се твърди, че показва обезглавяването на Henri Languille през Юни 1905.

    Година по-късно през Септември 1880 – или поне така пише Д-р Dassy de Ligneres, за който нищо повече не се знае, експерименти са били проведени и с главата на убиец с името Louis Menesclou. Menesclou, тогава на деветнадесет, привлякъл малко момиченце в стаята си с букет от теменужки, изнасилил я и след това я убил. Той не е бил високо интелигентен и често бил обвиняван в сексуални перверзии – споменава се, че разкъсал жертвата си, като части от тялото и били намерени в джобовете му (London Evening News, 15 Октомври 1888г.; Steward). В този случай, Dassy de Ligneres получил главата му три часа след екзекуцията, и твърди, че свързал главните вени и артерии за снабдяване с кръв с тези на живо куче. Четвърт век по-късно, за интервю на френския вестник Le Matin (3 Март 1907г.), докторът твърди, че почти веднага се забелязал цвят в лицето на убиеца, устните му набъбнали и чертите му се изострили. Може би. По-невероятното е, че докторът настоява, че докато преливането продължавало, безпогрешно, за период от две секунди, убиецът започнал да заеква тихичко, клепачите му потреперели и цялото му лице се събудило с израз на изумление. Докторът твърди, че за тези две секунди, мозъкът на убиеца е заработил. Това звучи или като много калпав експеримент, или просто като опит за сензация от страна на доктора и на вестника.


     

  • languille1905
    Оригинална снимка на гилотината, обезглавила Languille.

    И накрая, на 30 Юни 1905, Д-р Gabriel Beaurieux получил разрешение да присъства на екзекуцията на Henri Languille, бандит, който в продължение на няколко години тормозел хората около районите Beauce и Gatinais (по долината на река Лоан -Loing, между Париж и Орлеан) (Morain, стр.300). В доклада след екзекуцията, докторът заключава, че престъпникът е запазил някаква форма на съзнание за около половин минута след екзекуцията:

„Главата падна върху разкъсаната повърхност на врата, което означаваше, че аз не трябва да я взимам с ръце. Това беше изцяло в моя полза, тъй като вестниците се надпреварваха да повтарят, че не мога дори да бутна главата, за да я изправя. Но шансовете бяха добри да наблюдавам това, което исках.“

„И ето какво имах възможността да наблюдавам веднага след обезглавяването: клепачите и устните на обезглавения мъж потрепваха в нередовни ритмични контракции за около пет или шест секунди. Този феномен беше отбелязан и от всички, които бяха в същото състояние като мен да наблюдават какво се случва след екзекуцията…“

„Почаках няколко секунди. Спазматичните движения спряха. Лицето се успокои, очите почти се затвориха, оставяйки да се вижда само бялото на конюктивата, точно както при умиращите, които имаме случайността да срещаме във всеки ден от професията си, или при току що умрелите. Точно тогава извиках със силен и рязък глас: ‚Languille!’. Видях как бавно клепачът се повдигна, без спазматични контракции – настоявам тази особеност да се спомене – а с плавно движение, малко различно, но нормално, както във всекидневния живот, когато хората биват събудени или извадени от мислите си.“

henri-languille
Главата на Henri Languille (преди).

„След това очите на Languille се вторачиха в моите и зениците се фокусираха. В този момент, аз не стоях пред човек, с празен безизразен поглед, който може да се види всеки ден при умиращите хора. Пред мен стоеше човек с безспорно живи очи, които гледаха мен. Няколко секунди след това, клепачите се затвориха отново, бавно и плавно, и лицето придоби същото онова безизразно изражение, както преди да извикам.“

„В този момент извиках отново и още веднъж, бавно, очите се отвориха и се вторачиха в мен може би дори още по-дълбоко от първия път. Очите пак се затвориха, но този път не напълно. Опитах ефектът на извикването за трети път, но нямаше повече никакво движение – очите изглеждаха по същия начин както при умрял човек.“

„Разказах ви със строга точност на какво станах свидетел. Цялата случка продължи около двадесет и пет до тридесет секунди“ (Anon, ‘Revue des journaux…’)

Наистина това изглежда е най-доброто, най-достоверното и медицински удостоверено доказателство за оцеляването на каквото и да било съзнание след екзекуция на човек. Само че е важно да се отбележи, че анонимният автор на сайтът Bois De Justice, който включва отлични научни изследвания за историята на гилотината, поставя под съмнение дали въобще е имало експеримент с Languille, както се твърди. Има поне две причини, които да водят до съмнения относно екзекуцията: първо, широко разпространената снимка, показваща осъдения мъж стоящ до гилотината, е реално несръчно фалшифицирана; и второ, присъствието на доктора не е споменато в тогавашна статия във вестник. Също така историята на Beaurieux не съответства със снимките направени от този ден, които показват, че няма такова хоризонтално покритие, върху което би могла обезглавената глава да се закрепи преди да падне в кофата. За да предприеме експеримент, докторът е трябвало да издърпа главата от кофата с ръка.


 

francois-rosseel1
François Rosseel

Имайки предвид тези резултати, нека се върнем към Порт де Хол в Брюксел през Февруари 1848. Ще забележите, че експериментите с Antoine Wiertz са по-ранни от другите три изброени френски експеримента. Според биографа на Wiertz, предметът на изследване бил груб и некомпетентен крадец с името François Rosseel. Той, заедно със съучастника си Guillelme Vandenplas, нахлува в апартамента на хазайката на си, Mlle. Evanpoel, и пребиват до смърт нея и две прислужници заради няколко хиляди франка. Случката ужасява цяла Белгия, а Wiertz следял стремително статиите по вестниците, което подсказва, че използването на точно този случай за експеримент е преднамерено.  (Anon, Causes Célèbres… I, стр. 109-16; Annales de l’Université de Bruxelles, стр. 173-5; Van der Haeghen, V, стр. 94; Watteau, стр.232; Metdepenningen]

murder-of-mademoiselle-evenpoel
Убийството на хазяйката Mademoiselle Evanpoel.
guillelme-vandenplas
Guillelme Vandenplas

Wierz е хипнотизиран да се "слее" с умиращия мозък, докато главата на Rosseel се търкаля към чувала.  Това, което следва, е описано от художник и е съпроводено от триптих (бел. ред. - вид картина), който Wierz рисува по-късно, за да илюстрира преживяването си под формата на илюстрирани надписи в рамка trompe-l’oeil, които след това принтира в първия каталог за картините си. Описанието е сравнително дълго и малко претрупано, части от него са написани в първо лице – когато Wiertz обяснява това, което той определя като последните мисли на Rosseel. Предстоящите цитати са съкратени, същевременно няколко различни версии на текста бяха слети доколкото е възможно. (Watteau, стр.132-41; Benjamin, стр.250-2; Shepard II, стр. 648]:

 

„Monsieur D. ме хвана за ръката… заведе ме пред потрепващата глава и попита: „Какво чувстваш? Какво виждаш?“ Вълнението ми попречи да отговоря веднага. Скоро след това проплаках ужасен: „Ужасно! Главата мисли!“… Беше все едно потискащ кошмар ме държеше с някакво заклинание. Главата на екзекутирания мъж мислеше, виждаше, страдаше. И аз виждах, каквото и той, разбирах какво мисли и почувствах страданията му. Колко време продължи? Казаха ми три минути. Екзекутираният мъж сигурно си е мислил, че са три хиляди години.“

„Това, което чувства мъжът, убит по този начин, не би могло да бъде изразено на никой човешки език. Искам да се огранича до повтарянето на същите отговори, които дадох в състояние, близко до това на човек с отрязана глава.“

Първа минута: На скелето

joseph-antoine-wiertz1
Wiertz си прави самопортрет като свещено лице на екстремната парапсихология.

Ужасно бръмчене… Това е звукът от падащото острие. Жертвата вярва, че е ударена от светкавица, не брадва.

Удивително! Главата лежи тук под скелето, но все пак, все още вярва, че е отгоре, все още вярва, че е част от човешкото тяло и все още чака ударът, който ще я отреже.

Ужасяващо задавяне! Не може да диша! Асфикцията е ужасна. Идва от нечовешка, свръхестествена ръка, тежаща като планина върху главата и врата… Ох, още по-ужасно страдание следва.

Огнен облак минава пред очите му. Всичко е червено и блести.

Втора минута: Под Скелето

Сега е моментът, в който екзекутираният човек мисли, че протяга схванатата си, трепереща ръка, към умиращата си глава. Това е същият инстинкт, който ни подтиква да притиснем ръка към отворена рана. И той се появява със страшното намерението да постави главата обратно върху тялото, за да запази малко кръв, малко живот.

Делириумът увеличава силата и енергията си.

В неговото въображение изглежда сякаш главата пламти и се върти в главозамайващи движения, сякаш вселената се срива; сякаш фосфоресцираща течност се завърта и се слива с черепа му… Още един момент и главата му се потапя в дълбините на вечността.

Но само тялото ли се гърчи и крещи от болка, причинена от изтезанието на гилотината? Не, защото следва интелектуалната и морална агония. Сърцето, което бие в гръдния кош, все още бие в мозъка.

Това е, когато изображения, всяко по-ужасно от следващото, се струпват в душа, пребита от огнения дъх на безименна болка. Отрязаната глава вижда ковчег,  вижда тялото и крайниците си да падат, готови да бъдат затворени в дървена кутия, в която стотици червеи ще разяждат плътта. Лекари изучават тъканта на врата му с върха на скалпел. Всеки допир е ощипване от огън.

Вижда и съдиите… Те си стоят на маса, добре обслужвани, тихичко говорещи за работа и удоволствие…

Изтощеният мозък вижда… най-малкото от децата му близо до него. Ох! Харесва му. Това е той: косата му – руса и къдрава, малките му бузки – кръгли и розови… И междувременно, чувства, че мозъкът му продължава да потъва и да чувства остри пробождания от болка…

Трета минута: Вечността

Не е мъртъв още. Главата все още мисли и страда.

Страда от огън, който гори; страда от камата, която разкъсва; страда от отровата, която парализира; страда в крайниците, които са отрязани; страда във вътрешностите си, които са разкъсани; плътта му страда стъпкана; костите му страдат, бавно варящи се в бълбукащо олио. И цялото това страдане взето заедно, не може да предаде и малка идея през какво преминава екзекутиран човек.

Една мисъл го вкочанява от ужас:

Мъртъв ли е вече и трябва ли да страда така отсега нататък? Може би за цяла вечност?...

Не, такава болка не може да продължава вечно. Господ е милостив. Всичко, което принадлежи на земята, изчезва. Вижда в далечината слаба светлина, бляскаща като диамант. Чувства успокоение! Какъв хубав сън ще има! Каква радост!

Човешкото съществуване избледнява. Изглежда сякаш се слива с нощта. Сега е само лека мъгла, но дори това се отдалечава, разсейва се и изчезва. Всичко става черно… Обезглавеният човек е мъртъв.

dernic3a8res-pensc3a9es-et-visions-dune-tc3aate-dc3a9capitc3a9e-last-thoughts-and-visions-of-a-decapitated-head-triptych-1853
Последни мисли и видения на отрязаната глава. Триптих, 1853

Трудно е да се определи как трябва да се разглеждат странните доказателства на Wiertz. Точно колко от неговият забележителен експеримент е било записано на момента остава несигурно; художникът сътворява странният триптих, именуван Dernières pensées et visions d’une tête coupee ("Последните мисли и видения на отрязаната глава") пет години по-късно през 1853, така че е имал много време да обмисли случилото се през 1848 отново и отново, може би толкова често, че спомените му са изопачени, романтизирани, преувеличени и ненадеждни – ако някога въобще са били надеждни.

Впечатленията на Wiertz са толкова ярки и мелодраматични. Трудно е да се повярва, че ги е усетил, прониквайки в умиращ мозък. По-скоро са били родени дълбоко в неговото собствено болестно въображение. Все пак това е художник, чиято работа скандализира съвременниците му, но в днешно време е пренебрегнат (музеят на Wiertz в Брюксел, основан в старото студио на художника, посреща средно не повече от десет посетители на ден, повечето от които са принудени от училищни екскурзии (Anon, ‘A Belgian national champion’). Останалите му творби също разкриват мания към смъртта. Те включват Two Young Ladies (показващи голи красавици, разглеждащи скелет), Premature Burial (в която измъчена фигура изкача от ковчег, намиращ се в крипта) и Ravishing of a Belgian Woman. За тази последна картина, критик казва, че Wiertz скъсва връзки с установената практика като дава на героинята си пистолет (но отново забравя дрехите). Тя съответно застрелва войника, който я безпокои, карайки главата му да избухне. Wiertz го изобразява с кървави детайли.

"Последните мисли и видения на отрязаната глава" оцелява, макар и в много загнил вид, нарисувана е в експериментален стил, който въобще не устоява на годините. Погледнати отблизо, трите дъски разкриват картина, която съответства доста с описанието на Wiertz от преживяването му на скелето в Брюксел. Разкъсаната глава може да се види падаща в долният десен ъгъл на централната дъска, както и на третата и крайна дъска от триптиха, където може да се познае убиецът, който преминава към вечността.

Дори ако пионерският експеримент на Antoine Wiertz остане само загадъчна аномалия,и той самият бива отдавна забравен, то поне има ирония в края на кариерата му. Няколко години преди смъртта си, когато е на върха на славата си, художникът пише до Белгийското правителство, предлагайки да размени 220 от най-големите си и пищни картини за голямо, удобно и добре осветено студио, платено от държавата. Забележително, вътрешният министър по това време се съгласява с тази самонадеяна молба, въпреки че правителството се разколебава да му осигури скъпо място в центъра на столицата.

На художникът е предоставено ново студио в евтино и мрачно предградие, макар и той радостно да предрича, че един ден ще бъде "център на многобройно и богато население". Може и да е бил долен художник, да е грешал за хипнозата, и да е бил далеч извън своята територия относно експерименталната парапсихология, но поне Antoine Wiertz е бил прав относно това. Днес, слабо посещаемият Musée Wiertz се намира на по-малко от двадесет метра от самият център на Европа, именно до блестящите кули на Европейския Парламент. И само какъв адрес? Парламентът се намира гордо на (улица) Rue Wiertz.


◊ Библиография

Anon. ‘A Belgian national champion.’ The Economist, 9 July 2009.

____. Annales de l’Université de Bruxelles: Faculté de Médecine. Brussels: Université Libre, 1880.

____. Causes Célèlebres de Tous les Peoples. Brussels: Libraries Ethnographique, 1849.

____. La Belgique Judiciaire: Gazettes des Tribunaux Belges et Étrangers. Brussels, np. Volume 9, 1851 .

____. ‘Letters, notes, and answers to correspondents.’ British Medical Journal, 10 January 1880.

____. ‘Revue des journaux et sociétés savantes. Exécution de Languille. Observation prise immédiatement après décapitation. Communiquée à la Société de médecine du Loiret le 19 juillet 1905…’ Archives de l’Anthropologie Criminelle, de Criminologie et de Psychologie Normale et Pathologique. Volume 20 (1905) pp.645-54.

____. ‘Special correspondence. Paris.’ British Medical Journal, 13 December 1879.

‘A medical man’. ‘A theory of the Whitechapel murders.’ Evening News, 15 October 1888.

M. Auberive. Anecdotes sur les Décapités. Paris: Sobry, 1796.

Walter Benjamin. The Work of Art in the Age of its Technological Reproducibility, and Other Writings on Media. Cambridge [MA]: Harvard University Press, 2008.

John Wilson Croker. History of the Guillotine. Revised from the ‘Quarterly Review’. London: John Murray, 1853.

Evrard & G. Decaisne. ‘Expériences physiologiques sur un décapité.’ Gazette Médicale de Paris, 1879.

Nina Rattner Gelbart. ‘The blonding of Charlotte Corday.’ Eighteenth Century Studies vol.38 (2004).

Daniel Gerould. Guillotine. Its Legend and Lore. New York: Blast Books, 1993.

Louis Labarre. Antoine Wiertz: Etude Biographique Avec les Lettres de l’Artiste et la Photographie du Patrocle. Brussels: Muequardt, 1867.

John Laurence. A History of Capital Punishment. New York: Citadel Press, 1960.

Marc Metdepenningen. ‘L’effroyable triple crime de la place Saint-Géry.’ Le Soir (Brussels), 12 July 2006.

Alfred Morain. The Underworld of Paris: Secrets of the Sûreté. London: Jarrolds, 1930.

Leslie Shepard [ed]. The Encyclopedia of Occultism and Parapsychology. Detroit: Gale Research, 1984.

Philip Smith. Punishment and Culture. Chicago: University of Chicago Press, 2008.

Harry E. Stewart. ‘Jean Genet’s favourite murders.’ The French Review vol.60 no.5 (1987)

Ferdinand Van der Haeghen. Bibliographie Gantoise. Recherches Sur la Vie et les Travaux des Imprimeurs de Gand (1483-1850). Ghent: privately published, 1860.

Jan Verplaetse. Localizing the Moral Sense: Neuroscience and the Search for the Cerebral Seat of Morality, 1800-1930. Dordrecht: Springer, 2009.

Antoine Joseph Wiertz. Oeuvres Littéraires. Brussels: Parent et Fils, 1869.

Louis Watteau. Catalogue Raisoné du Musée Wiertz. Brussels: Musées Royeux des Beaux-Arts de Belgique, 1865.

Andrew Wilson. ‘Leaves from the notebook of a naturalist.’ Part X.  The Living Age, vol.31, 1851.

◊ Други препратки

В статията.

 

Фейсбук Коментари

Коментара

One thought on “Малки експерименти с отрязани глави

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *