Не си пожелавайте щастие

Posted on Posted in Отдалече, Писаници

Вие в момента разглеждате стария ни блог. За да посетите същата статия в новия ни сайт, натиснете този линк

 

Във времето на бурни пожелания и честитки се отдръпваме назад, за да почерпим мъдрост от историята, литературата и науката. Примесваме откритията на едни от най-видните психиатри и психолози на времето ни с преживяванията на един техен емблематичен предшественик, Виктор Франкъл, бащата на логотерапията, който, оцелявайки от Аушвиц, открива точната рецепта за добрия (подчертано, не щастливия) живот.

[sociallocker]

Стремежът към щастие е това, което пречи на неговото постигане.

През септември, 1942 год., Виктор Франкъл, евреин и виден психиатър и невролог във Виена, бива арестуван и изпратен в един от Нацистките лагери на смъртта със съпругата и родителите си. Три години по-късно, когато всички в лагера биват спасени, по-голяма част от семейството му, включително бременната му съпруга, вече не били сред живите -- но той, затворник номер 119104, бил жив. В една от най-популярните си книги, публикувана през 1946 год., "Човекът в търсене на смисъл" ( Man's Search for Meaning), Франкъл стига до извода, че разликата между тези, които са оцелели, и тези, които не са, е една: смисъл. Въпреки че Франкъл написва книгата само за 9 дни и разказва за преживяното в лагера, идеята за смисъла го навестява много по-рано в живота му. Още когато бил ученик в гимназията, един от неговите преподаватели по природни науки обявил пред класа, че

"животът не е нищо повече от един процес на горене, или процес на окисляване."

Тогава Франкъл скочил от стола си и попитал, "Сър, ако това е така, тогава какъв би бил смисълът на живота?"

След години, той самият станал свидетел на смисъла в човешкия живот, който съвсем не бил един и същ за всеки човек. В лагерите, тези, които намирали смисъл да живеят дори и в най-ужасните обстоятелства, били далеч по-издържливи на страдание, отколкото останалите. "Всичко би могло да бъде отнето от един човек освен едно," пише Франкъл в книгата си, "последното от човешките свободи -- всеки да избере собственото си отношение спрямо даден набор от обстоятелства, своето собствено разбиране."

Франкъл продължил да работи като терапевт дори зад бодливата тел и дебелите огради на лагера. В своята книга, той разказва за срещата си с двама други затворници, които обмисляли дали да не сложат край на живота си. Като мнозина други в лагера, тези двама мъже били загубили всякаква надежда и смятали, че вече нямало какво повече да очакват от живота, те нямали за какво повече да живеят. "И в двата случая," пише Франкъл, "въпросът опираше до това да ги накарам да осъзнаят, че живота все още очаква нещо от тях; нещо в бъдещето се очакваше от тях." За единия, това било малкото му дете, което тогава живеело в друга държава. За другия, човек на науката, това било поредица от книги, която той трябвало да завърши. Франкъл пише още:

Уникалността и единството [на особеностите], които отличават всеки един човек от останалите и дават смисъл на съществуването му, имат толкова влияние върху креативния труд, колкото и върху човешката обич. Когато невъзможността, на това един човек да бъде заменен, се осъзнае, това позволява на отговорността, която този човек има за своето съществуване и за неговото продължаване, да блесне с пълна сила. Човек, който осъзнава отговорността си към друго човешко същество, което го обича и очаква, или към труда, който трябва да довърши, той никога не би се отказал от живота си. Относно смисъла на живота, той вече знае своето "защо" и може да изтърпи почти всяко "как".

В днешно време, десетилетия по-късно, етосът на книгата -- подчертаността на смисъла, стойността на страданието, и отговорността спрямо нещо по-велико от нас самите (или Аз-а) -- всичко това изглежда в несъответствие с културата ни, която се интересува повече от преследването на личното ни щастие, отколкото търсенето на смисъл. "Според европееца," пише Франкъл, "е типична черта на американската култура, това, на човек да му бъде заповядвано отново и отново да "бъде щастлив". Но щастието не може да бъде преследвано; то трябва да последва. Човек трябва да има причина да "бъде щастлив".

По тази причина много научни изследователи в сферата на психологията предупреждават срещу преследването на това "просто да си щастлив". Публикация от 2013 год. в Журнала по Позитивна Психология (Journal of Positive Psychology) представя изследване, в което участниците сами трябвало, в рамките на един месец, да оценят нагласата си спрямо смисъла в живота си, щастието си и други променливи като нива на стреса, разходи, деца, и др. Изследователите открили, че смисленият живот и щастието се припокриват в някои отношения, но се отличават напълно в други. Да водиш щастлив живот било асоциирано с това да "взимаш", докато смисленият живот кореспондирал с това да "даваш". Това може да звучи като изтъркано клише, но учените откриват основи за това поведение в твърдението, че може би именно това ни отличава от животните. Те пишат още:

Щастието без смисъл се характеризира с повърхностен, себичен, дори егоистичен живот, в който всичко върви добре, нуждите и желанията са лесно задоволени, а трудни или тежки преживявания биват избягвани.

Тогава по какво се различават щастливият и смисленият живот? Щастието, твърдят авторите, е свързано с това да се чувстваш добре. По-конкретно, авторите открили, че при хората, които са щастливи, има тенденция да мислят, че живота е лесен, те са в добро физическо здраве и имат възможност да си купят нещата, които им трябват или искат. Определено хората, които нямат достатъчно пари, чувстват по-малко щастие и смисъл в живота си, но измежду двете, безпаричието определено има по-голям ефект върху щастието отколкото върху смисъла. Щастливият живот още се характеризира и с липса на стрес и тревоги.

От социална гледна точка, преследването на щастие се асоциира с егоистично поведение -- както беше споменато по-горе -- с "вземане", а не "даване". Психолозите свързват това поведение с еволюцията: щастието е свързано със задоволяването на инстинкти за оцеляване. Ако имаш нужда или желание -- например глад -- ти го задоволяваш и това те прави щастлив, защото помага да продължиш съществуването си. С други думи, хората са щастливи когато получават това, което искат. Човеците, обаче, не са единствените, които могат да се чувстват щастливи. Животните също имат нужди и желания, а когато ги задоволят, те също се чувстват щастливи.

Според Рой Баумайстер (психолог и автор) това, което различава човешките същества от животните, не е стремежът към щастие, който може да бъде открит навсякъде в природния свят, а стремежът към откриване на смисъл, което е уникално и се среща единствено при хората.

Мартин Селиджман (един от най-добрите психолози на нашето време) твърди, че смисленият живот "позволява да използваш силните си страни и таланти, за да принадлежиш и служиш на нещо, в което вярваш и е по-голямо от самия теб".

Хората, които са в търсене на смисъл, често са наясно, че това ще им струва поне част от ежедневното спокойствие и щастие. Те инвестират уменията си и вниманието си в нещо по-голямо от самите тях, но и изпитват по-високи нива на стрес и напрежение от "щастливите хора". Да имаш деца, например, е асоциирано с чувство на смисъл в живота, жертвоготовност и отговорност. Но комплектът върви и с по-ниски нива на щастие при родителите, отколкото при хора, избрали живот без деца. Баумайстър допълва в свое интервю:

Отчасти, това, което ние хората правим, е да се грижим за останалите и да се раздаваме за тях. Това определено внася повече смисъл в живота ни, но няма гаранция, че ще ни направи по-щастливи.

Освен това, излиза, че смисълът в човешкия живот няма единствено функцията да надскача индивида в името на нещо по-голямо, той успява да надскочи и настоящия момент. Щастието е емоция, която можем да почувстваме тук и сега, но с времето избледнява както всички останали емоции. Смисълът, от друга страна, е издържлив. Той свързва миналото с настоящето и с бъдещето. Има тенденция, че хората, които мислят повече за настоящето са по-щастливи и с по-малко тревоги. Хората, които мислят продължително за минали трудности и страдания или се тревожат за бъдещето, често чувстват щастие и безметежност в по-малка степен, но възприемат живота си като по-смислен. Да преживееш трудности, психолозите твърдят, намалява щастието ти, но увеличава смисъла в живота ти.

Друго изследване от 2011 год. потвърждава, че хората, които чувстват, че имат смисъл в живота си, например под формата на ясно дефинира цел, са по-удовлетворени от живота си дори когато се чувстват зле, отколкото хората без дефинирана цел.

"Ако в живота изобщо има смисъл," пише Франкъл, "то трябва да има смисъл в страданието."

Това отново ни връща към живота на Франкъл и, по-конкретно, към решаващ момент преди да бъде изпратен в лагера на смъртта. Всъщност, чиста случайност откроява пред него разликата между стремежа към щастие и стремежа към смисъл.

В годините преди лагера, Франкъл успял да се прочуе като един от водещите психиатри във Виена и по света. Още докато бил на 16 години, например, той започнал да обменя писма със Зигмунд Фройд и един ден изпратил на Фройд свой доклад от две страници. Фройд бил впечатлен от таланта на Франкъл и изпратил доклада за публикация на Международния Журнал по Психоанализа (International Journal of Psychoanalysis).

Докато учел медицина пък, Франкъл се отличил дори повече. Създал малък център за превенция на самоубийствата, където предоставял безплатни прегледи за други студенти. През въпросната година нито един студент във Виена не отнел живота си. Това прочуло Франкъл още като студент. По това време той разработвал и своето уникално въведение в психологията -- логотерапията, чиято цел била да помогне на хората да превъзмогнат периоди на депресия и да достигнат психично здраве като открият тяхния собствен смисъл за живота. До 1941 год. теориите му стават световноизвестни, а той вече работи като завеждащ на департамента по неврология във Виенската Ротшилдска Болница, където рискува нееднократно живота и кариерата си, давайки фалшиви диагнози на психично болни пациенти, за да не бъдат евтаназирани по нареждане на нацистите.

През същата тази година, пред него бива поставено и решение, което щяло да промени живота му завинаги. С напредъка на кариерата си и предвещаващата опасност от нацистите, Франкъл кандидатства за американска виза, която бива одобрена през 1941 год. По това време, нацистите вече преследват евреите и ги изпращат по лагери, като първо се концентрират най-вече върху възрастните измежу тях. От една страна, Франкъл знаел, че е въпрос на време да дойдат и за неговите родители. Но също знаел, че ако дойдат и ги отведат, той има отговорността да бъде с тях и да им помогне да се адаптират към живота в лагера и изживяната травма. От друга страна, той бил току-що оженен мъж, силно изкушен да замине за Америка, където да живее в безопасност със съпругата си и да се отличи още повече в кариерата си.

В биографията на Франкъл се разказва, че тъй като бил дълбоко объркан, той се отправил към катедралата Св. Стефан във Виена, за да си събере мислите. Слушайки църковната музика, той многократно се запитал: "Способен ли съм да оставя родителите си? .. Способен ли съм да се сбогувам с тях и да ги оставя на съдбата им?" Къде точно се криела отговорността му -- към младото му семейство или към родителите му? Твърдял, че бил в търсене на "знак от небесата".

Знак от небесата или случайност -- открил го когато се завърнал у дома. Парче мрамор стояло на масата. Баща му обяснил, че го е открил измежду останките на близка синагога, която нацистите разрушили. Мраморът съдържал фрагмент от Десетте Божи Заповеди -- част от заповедта да почиташ майка си и баща си. Заради това, Франкъл решил да остане във Виена, решил да жертва личните си цели в името на родителите си, и по-късно, на останалите затворници в лагера.

Мъдростта, до която Франкъл достига след преживяното там, сред невъобразимото човешко страдание, е също толкова валидно и днес:

Да бъдеш човек винаги те насочва към нещо или някого, различно от теб самия -- било то да сбъднеш смисъла на живота си или да срещнеш друго човешко същество. Колкото повече един човек забравя за себе си -- като се отдава на кауза, на която да служи, или друг човек, когото да обича -- толкова по-човечен става.

Баумайстер и останалите психолози биха се съгласили също, че ако инвестираме себе си в нещо по-голямо от самите нас, то ние не само демонстрираме основите на нашата човечност, но и признаваме, че в хубавия живот се крие нещо повече от задоволяването на инстинкти и сляпото преследването на щастие.

Затова, пожелаваме ви нещо повече от щастие.

[/sociallocker]


◊ Библиография

Baumeister, R. F., Vohs, K. D., Aaker, J. L., & Garbinsky, E. N. (2012). Some key differences between a happy life and a meaningful life. Journal of Positive Psychology DOI: 10.1080/17439760.2013.830764

◊ Други препратки

В текста.


 

Фейсбук Коментари

Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *