Какво е да бъдеш: В сянката на анорексия

Posted on Posted in Какво е да бъдеш...?

Вие в момента разглеждате стария ни блог. За да посетите същата статия в новия ни сайт, натиснете този линк


Да бъдеш анорексичка, или като цяло да страдаш от хранително разстройство е нещо, което те променя бавно, но необратимо. Независимо колко дълго и упорито се лекуваш, вътрешно знаеш, че никога отново няма да бъдеш онова момиче, което се храни нормално, когато огладнее, сред хора или сама, без да е разкъсвано от мислите си, докато го прави. Всеки ден е борба - с храната, килограмите, но най-вече - със самия себе си. От 2 години всеки мой ден е частично или напълно концентриран върху това какво ще ям, кога ще го ям и дали все пак да го ям. Да, дори анорексичките ядат. Няма живо същество, което да може да оцелее при пълен глад. Въпросът е друг - да бъдеш анорексичка е психично състояние, а не физическа болест. Не помня ден, в който да не съм била ужасно, потресаващо гладна, но въпреки това да не съм се чувствала слаба. Анорексията не е породена от комплекси (изцяло), тя е по-скоро нещастен опит за внасяне на ред в незадоволителен, разпадащ се живот. Защото когато нищо не те прави щастлив и нищо не се получава по план, намирам утеха в това. Зная, че ако гладувам, ще отслабна. А ако отслабна, ще се почувствам по-добре, по-уверена, красива и значима. Но това е бавно самоубийство. Всеки свален килограм лека-полека ме доближава до мечтаната фигура (която нямам идея каква точно е, аз винаги се виждам еднаква), но и до смъртта. И никой не знае, никой не предполага, че всеки ден аз се боря с това. Докато не стане очевидно, тогава пък започват глупавите съвети и съжаление. "Просто яж" ми казват, но не е толкова просто. Дори да ям и да кача килограми, всяко недобре планирано хранене ме кара да се чувствам отново като боклук, като провал, като недостойна за живот. Социалният живот е труден - да излезеш с приятели да хапнете някъде е абсурдно. Ако ще пиеш, трябва да гладуваш цял ден, тъй като алкохолът съдържа доста калории. Срещаш някого, когото наистина харесваш, но нямаш какво да му предложиш - тези занимания те натоварват, нямаш енергия и желание за почти нищо... И най-лошото - никой не те разбира истински, освен ако не го е преживял. Гледат на теб като на луда, жадна за внимание и повърхностна, не успяват да разберат защо го правиш или защо продължаваш. Да, не се взимам много насериозно, но определено взимам състоянието си насериозно. Приканвам всички да се информират за хранителните разстройства - може да научите нещо наистина ново. И бъдете до близките си - това е, което наистина искаме!

Автор под псевдоним: Dessy


Имаш история и искаш да я разкажеш? Разбери как в секцията "Какво е да бъдеш..?"

За още подобни истории, натисни тук.  

Криминолозите препоръчват: "Какво е да бъдеш: Стажант в чужбина."

Благодарим на автора, че ни разказа късче от своя живот!

 

Фейсбук Коментари

Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *