Срещу емпатията

Posted on Posted in Наука и изкуство, Отдалече

Вие в момента разглеждате стария ни блог. За да посетите същата статия в новия ни сайт, натиснете този линк


Как бихте реагирали, ако някой ви каже, че е против емпатията? В статията си върху емпатията, психологът Пол Блуум (Paul Bloom) разказва, че подобна негативна позиция звучи все едно да твърдиш, че мразиш малки котенца – толкова необичайно, че повечето хора приемат това твърдение за шега. Но може би това не е позиция единствено за циници, а по-скоро предлага здравословна алтернатива на това да се потапяме в чуждите преживявания.

Емпатията, или съчувствие както го наричат философите от 18-ти век като Адам Смит (Adam Smith), е процес на съпреживяване на света така както другите, или поне така както мислим, че другите го изживяват. Да съчувстваш на някого означава да влезеш в техните обувки, да изпиташ тяхната болка. А някои учени твърдят, че включва и процеса на оценяване -- какво мислят другите, подбудите им, плановете им, вярванията им. Наричат я когнитивна емпатия, за да я различат от емоционалната.  Двата вида са доста различни – произлизат от различни мозъчни процеси, като човек може да проявява много от едната и малко от другата. По-голямата част от дискусиите за моралните последствия от емпатията се фокусират върху емоционалната страна.


До някаква степен емоционалното съчувствие е вродено.

Още от ранна възраст, хората не могат да търпят да виждат и чуват как някой страда. От момента, в който бебетата започнат да се движат, те опитват да помогнат, като прегръщат и успокояват други в дистрес. Но това не е само черта при хората. Приматологът Франс де Вал (Frans de Waal) открива, че шимпанзетата често прегръщат други, които са жертви на атака.

Емпатията може да е автоматична, дори неволна. Смит дава пример - ако "чувствителен човек" забележи раните и болежките на беден човек, той може да изпита неприятно, неловко усещане по същите места на своето тяло.


Примерите за емпатия могат да надминат човешкото въображение.

В своя реч преди да стане президент, Барак Обама подчертава колко е важно да се

[pullquote align="full" cite="" link="" color="" class="" size=""]„види света през очите на хора, различни от нас – гладно дете, уволнен работник, семейство, което губи всичко след буря… Когато мислиш по този начин, когато избереш да разшириш границите на загрижеността си и да съчувстваш на състоянието на другите, независимо дали са близки или непознати, става по-трудно да бездействаш и по-трудно да не помогнеш.“[/pullquote]

Това съответства на хипотезата "емпатия-алтруизъм", която е създадена от психолога Даниел Батсън (C. Daniel Batson) – когато съчувстваш на някога е по-вероятно да му помогнеш. В общи линии, емпатията служи за скъсяване на дистанцията между хората; сила срещу егоистичността и безразличието.

Имайки всичко това предвид е лесно да се вярва, че емпатията е "моралното добро", а това твърдение има доста привърженици. Обама е сред тези, които често говорят за съчувствие. След първата си среща с Папа Франциск (Pope Francis), той казва в изявление:

[pullquote align="full" cite="" link="" color="" class="" size=""]„липсата на емпатия улеснява започването на войни и ни позволява да игнорираме бездомните на улицата.“[/pullquote]

В книгата си "Съчувстващата Цивилизация" (The Empathetic Civilization, 2009) Джереми Рифкин (Jeremy Rifkin) твърди, че единственият начин хората да преживеят войните, влошаването на околната среда и икономическия колапс е чрез повишаване на "глобалната емпатия".


[pullquote align="full" cite="" link="" color="" class="" size=""]Хората не изискват доказателства за емпатията, тъй като изглежда, че благата са очевидни. Всъщност това може и да не е така.[/pullquote]

Много хора смятат, че както расизма е очевидно неморален, така и ползите от емпатията са очевидни и въпросът "Трябва ли ни?" е напълно излишен. Блуум обаче твърди, че дадени характеристики на емпатията са лош съветник за социална политика. Емпатията е повлияна от нашите предразсъдъци – склонни сме да бъдем по-съпричастни към атрактивни хора и към тези, които изглеждат като нас или принадлежат към същата етническа група. Също така, емпатията е тесногръда – свързва ни с дадени личности, реални или въображаеми, но остава сляпа за разликите в броя и статистическите данни. Майка Тереза казва „Ако видя група от хора, няма да помогна. Но ако видя един човек, ще помогна.“ Лабораторни изследвания показват, че се безпокоим повече за един човек, отколкото за група от хора, стига да знаем нещо лично за него.

Знаейки всичко това, можем да стигнем до извода, че нашите обществени решения биха били по-честни и по-морални когато оставим емпатията настрана:

  • Политиката ни би се подобрила когато осъзнаем, че хиляди загуби са по-пагубни от една, дори и ако знаем името на единия.
  • Би се подобрила и когато осъзнаем, че нечий живот в далечна страна е също толкова важен, колкото животът на наш роднина, дори когато емоциите ни казват друго.
  • Бихме разбрали по-добре необходимостта от ваксинирането на деца и действията срещу климатичните промени. Тези действия имат влияние върху реални хора, тук и сега, за подобряването на някакви абстрактни бъдещи ползи, затова извършването им изисква загърбването на емпатията, която поощрява комфорта и доброто състояние на хората днес.
  • Ако решим да направим аргументиран, не емпатичен, анализ на моралните задължения и възможните последствия, ще можем да преосмислим хуманитарната помощ и наказателната система.

До тук с обществената политика. Хората вярват, че емпатията играе важна роля в ежедневните взаимоотношения между родители и деца, съпрузи, приятели; също и при взаимоотношенията лекар -- пациент или терапевт -- пациент. Колкото повече, толкова по-добре.


Един от най-разпалените защитници на идеята за емпатията е психологът Саймън Барон-Коен (Simon Baron-Cohen). В книгата си „Наука за злото“ (The Science of Evil, 2011), той твърди, позовавайки се на психология и неврология, че идеята за злото трябва да се замени с "емпатична ерозия" и, че добрите хора имат високи нива на емпатия.

На изображението: Две жени, които са седнали и си държат ръцете.
На изображението: Две жени, които са седнали и си държат ръцете.

Барон-Коен разглежда разликите в индивидуалните нива на емпатия. Той представя крива на емпатията, която започва с Ниво 0, без никаква емпатия, до Ниво 6, където човек е „постоянно фокусиран върху чувствата на другите (…) в непрекъснато състояние на психологическо напрежение; другите хора са винаги в техния обхват". Ето пример на човек, който попада в графата на Ниво 6:

[pullquote align="full" cite="" link="" color="" class="" size=""] Хана е психотерапевт, който има способността да се хармонизира с чувствата на другите хора. В момента, в който попаднеш в полезрението и, тя вече е започнала да чете лицето, походката и позицията ти. Винаги пита „Как си?“, но това не е повърхностна баналност. Интонацията и подтиква към доверие, споделяне. Дори най-краткият отговор може да и разкрие емоционалното ти състояние и бързо следва въпросът „Звучиш потиснат. Какво се е случило?“ Преди да си разбрал, разказваш всичко, а тя прекъсва само за да предложи комфорт и загриженост, за да отрази как се чувстваш и да те накара да се чувстваш оценен. Тя не го прави, защото това е нейната работа. Тя е по същия начин с клиенти, приятели и дори с хора, с които току ще се е запознала. Приятелите и чувстват, че някой ги е грижа за тях и приятелството им се крепи на споделено доверие и подкрепа.  Чувства неудържима съпричастност. [/pullquote]

Лесно се забелязва какво Барон-Коен е намерил толкова внушително в Хана. Изглежда, че тя е добър терапевт и сигурно ще бъде добра майка на малки деца.

Но какво означава да бъдеш Хана? Нейната загриженост към другите не идва от признателност и уважение към тях, загрижеността и е безразборна и е валидна както за приятели, така и за напълно непознати. Също така няма ръководни принципи, базирани на състрадание и доброта. По скоро се води от психологическо напрежение – силата и е неудържима.  Преживяването и е обратното на себелюбие, но също толкова екстремно. Егоистът живее без да взима под внимание радостите и болките на другите – 99 за него и 1 за всички останали. В случая на Хана, чувствата на другите са водещи – 99 за другите и 1 за нея.

Не е случайност, че Барон-Коен е избрал жена за този пример. В поредица от емпирични и теоретични статии,  психолозите Вики Хелгесън (Vicki Helgeson) и Хайди Фритз (Heidi Fritz) проучват защо е два пъти по-вероятно жените да преживяват депресия в сравнение с мъжете. Резултатите обясняват тази разлика чрез разликата между половете и тенденцията за „неуморимо общуване“, което е обяснено като „прекомерна загриженост към другите и поставяне на нуждите на другите пред собствените.“ Разработва се лесен въпросник, в който се пита дали хората са съгласни с дадените твърдения. Включват: „За да съм щастлив, трябва и другите да са щастливи“, „Не мога да кажа не, когато някой ме помоли за помощ“ и „Често се тревожа за проблемите на другите". Резултатите на жените са често по-високи от тези на мъжете, какъвто най-вероятно би бил и резултатът на Хана.

Високите нива на емпатия имат цена. Хора, чиито резултати са високи по тази скала, често имат асиметрични взаимоотношения, което означава, че те подкрепят другите, но не биват подкрепяни обратно. Също така, са по-склони да страдат от депресия или безпокойство. В книгата си „Хладнокръвна Доброта“ (Cold-Blooded Kindness, 2011), Барбара Окли (Barbara Oakley) отбелязва:

[pullquote align="full" cite="" link="" color="" class="" size=""]„Интересно е колко много заболявания и синдроми, които са често срещани при жените, са свързани със силното им съчувствие към другите.“[/pullquote]


Емпатията не е единствената сила, която мотивира добротата.

Главният проблем е емоционалната емпатия – преживяване на болката на другия. Тя води до така наречения емпатичен дистрес. Контраст може да се направи с не-емпатично състрадание – по-дистанцирана доброта и загриженост към другите. Подобно състрадание е психологически плюс. Освен че някаква степен на грижа за другите е морално правилно, добротата и алтруизма са асоциирани с много различни позитивни физиологически и психологически резултати, като подобряване на краткотрайното настроение и дълготрайното щастие. Ако искаш да си щастлив, отличен начин е да помагаш на другите.

Важно е да се направи разлика между емпатия и състрадание. Много от защитниците на емпатията смятат, че съчувствието е единствената сила, която да мотивира добротата. Това е грешка. Представете си, че детето на близък приятел се е удавило. Силен емпатичен отговор е да се съпреживее това, което приятелят чувства, ужасната скръб и болка. За разлика, състраданието включва загриженост и любов към приятеля, желание и мотивация да се окаже помощ, а не да се отразява силната му болка.

На изображението: Две човечете, простреляни със стрели. Под тях пише: 'Знам точно как се чувстваш.'
На изображението: Две човечета, простреляни със стрели. Под тях пише: "Знам точно как се чувстваш".

Друг пример е помощта, която косвено оказваме на хора, които са на милиони километри от нас. Сигурно е възможно, когато някой чуе за тежкото положение на гладуващите деца в далечната страна да отговори с емпатия и да си представи какво е да умираш от глад. Но този емпатичен дистрес не е нужен за благотворителност. Човек, който е състрадателен, ще оцени живота на другите, което ще го мотивира да извърши съответните действия.

На кратко, помощ, предизвикана от състрадание, е положителна за човека и другите. За разлика от емпатичния дистрес, който има разрушително действие в дългосрочен план.

Преживяването на чуждата болка е изтощаващо и води до емоционално изтощение (бърнaут), което едва ли е от голяма помощ за хора наоколо. Този проблем се разглежда в Будистката литература за морала. Пример е живота на Бодхисаттвата, просветен човек, който се зарича да не достига Нирвана, а избира да продължи нормалния цикъл на живота и смъртта, за да помага на хората. В книгата си „Последствията от състраданието“(Consequences of Compassion, 2009), Чарлз Гудман (Charles Goodman) прави разлика между „сантиментално състрадание“, което съответства на емпатия, и „велико състрадание“, което включва любов към другите без емпатична привързаност и дистрес. Изводът е, че сантименталното състрадание трябва да се избягва, тъй като изтощава бодхисаттвата. Гудман защитава втория вид състрадание, което е по-дистанцирано, резервирано и нестихващо.

Тази теза е подкрепена от работата на психологa и невролог Таня Сингър (Tania Singer) и Матю Рикард (Matthieu Ricard), будистки монах, експерт по медитация и бивш учен. Двамата провеждат поредица от експерименти, в които използват функционална магнитно-резонансна томография. По време на тези експерименти, Рикард влиза в различни видове медитация, които подпомагат развитието на състраданието и насочва ума си към хора, които страдат. Резултатите изненадват и самите изследователите. Тези състояния не активират части от мозъка, които по принцип се активират от немедитиращи хора, които мислят за болката на другите. Рикард описва преживяването като „спокойно позитивно състояние, асоциирано със силни про-социални подбуди“.

В друг етап, Рикард преминава в състояние на емпатия. В този случай магнитно-резонансната томография показва силни нива на емпатичен дистрес в съответните части на мозъка. Рикард разказва, че това преживяване много бързо става непоносимо и емоционално го изтощава, подобно на бърнаут.

Подобни резултати се наблюдават и при други изследвания, водени от Сингър и колегите и. В едно от тях, участниците са разделени на две групи – едната започва обучение, насочено към емпатията и степента, до която могат да преживяват болката на другите, а втората група се обучава на състрадание и как да реагират на чуждото нещастие със сърдечност и грижа. Данните показват, че преживяването на първата група е много отблъскващо и негативно, докато обучението на втората група е по-ефективно и води до повишаване на позитивните емоции и алтруизма.


На изображението: Два преплитащи се кръга. На единия е нарисувано момче, което разказва, а на другия момче, което слуша. Там, където се застъпват, е определено като разбиране на информацията.
На изображението: Два преплитащи се кръга. На единия е нарисувано момче, което разказва, а на другия момче, което слуша. Там, където се застъпват, е определено като разбиране на информацията.

Какво мислят хората, към които е отправена тази емпатия, също не е без значение. Човек, водещ всекидневна борба с рака споделя, че цени доктори, които го изслушват и разбират ситуацията му. Този тип когнитивна емпатия му е от полза, тъй като тези специалисти не чувстват това, което и той. Те са спокойни, когато той е угрижен; уверени, когато той е несигурен. Пациентът цени качества като компетентност, честност, професионализъм и уважение, които не са свързани с емпатията.

До подобни изводи достига и Лесли Джеймисън (Leslie Jamison) в Изпити по Емпатия (The Empathy Exams, 2014), колекция от есета. Джеймисън се преструва на пациент пред студенти по медицина. Тя представя симптоми на различни заболявания, а студентите трябва да я диагностицират като част от тяхното обучение. След това Лесли ги оценява в зависимост от уменията им. Най-важната точка от списъка и е номер 31 – „Емпатия изразена гласно“.  Но когато разказва за истински преживявания при лекари, преценката и е малко по-смесена. Среща с доктор, който е студен и бездушен, засилва нейните опасенията и причинява болка. Друг доктор запазва успокояваща обективност, което я кара да се чувства благодарна. Тя споделя:

[pullquote align="full" cite="" link="" color="" class="" size=""]„Нямах нужда от доктор, който се опитва да ми е майка, дори за ден; предпочитам да знам, че той знае какво прави. Спокойствието му не ме накара да се чувствам изоставена, а в безопасност… Имам нужда, когато погледна към него, да виждам противоположното на моя страх, а не ехото му.“[/pullquote]

Нека разгледаме приятелството и любовта. Успокояващите думи на Хана, утехата и загрижеността и, отразяването на чувствата на другите показват как даден тип терапевт се държи с пациенти или как даден родител се отнася с неспокойно дете, но приятелството не работи по този начин. Приятелството се корени в симетрията и равенството, споделени проекти, закачки, шеги и малко клюки, всичко това липсва в отношенията терапевт-пациент. Обикновено хората не искат всекидневно да бъдат третирани като страдащи пациенти. Джеймисън твърди, че „Емпатията стои несигурно между дар и нахлуване в личното пространство.“

Ако оставим екстремностите настрана, дали хората със силно развита емпатия са по-добри приятели и съпрузи? Това все още не е изучавано. Всеки иска приятелите му да го разбират и да ги е грижа за него. Но не защото иска някой да отразява чувствата му, а защото ако приятелите му го обичат, то те ще се притесняват за страданието му и ще се радват, когато се справя добре. Човек иска близките му да отвърнат на паниката му със спокойствие и да го развеселят, когато е тъжен. И по думите на Цицерон –

[pullquote align="full" cite="" link="" color="" class="" size=""]„Приятелството засилва щастието и отслабва нещастието, като удвоява радостта ни и разделя на малки парченца мъката.“[/pullquote]

Но да не забравяме, че съществува и друг вид екстремно поведение – това, което Барон-Коен описва като Ниво 0. Обикновено се сещаме за психопати, социопати или хора с антисоциално разстройство на личността. Популярно е психопатите да се идентифицират като превъплъщение на злото. Терминът е всеобхватен – от хищни изпълнителни директори, коравосърдечни политици до убийци като Джефри Дахмер (Jeffrey Dahmer) и измисления герой Ханибал Лектър.


На изображението: Счупена глава от скулптура с надпис "емпатия", видим от вътрешната страна на двете половини.

Да бъдеш добър човек е свързано с по-дистанцирано състрадание, заедно със самоконтрол и чувство за справедливост.

Психологът Робърт Хеър (Robert Hare) разработва стандартизиран тест за психопатия. Използва се, за да се вземат правни решения, свързани с криминални престъпници, като дали трябва да бъдат затворени зад решетките за цял живот. Също така експериментални психолози разглеждат резултатите на студенти от теста и ги съотнасят към отношението им към сексуалното насилие и разбирането им за морал. Ако ви е интересно, можете да отговорите на въпросите онлайн и да оцените себе си за характерни черти като „повърхностен чар“, „липса на разкаяние или вина“ и „хаотично сексуално поведение“.

empathy-572x660
На изображението: Арт-илюстрация на жена, която се крие зад телефон с тъжно лице на екрана. Срещу нея друга жена плаче в косите си.

В голяма част от литературата за психопатията се наблюдава една и съща тенденция – най-важният елемент е „липсата на емпатия“. Например, бестселърът на Джон Ронсън (Jon Ronson), „Тест за Психопати“ (The Psychopath Test, 2011), отбелязва липсата на емпатия като главен дефицит при психопатията. Тук се наблюдава ясно и разликата между когнитивна и емоционална емпатия, тъй като много хора, които са диагностицирани с психопатия "четат" мислите на другите повече от отлично. Това им помага да бъдат изкусни манипулатори, мошеници и съблазнители. Но се счита, че липсва емоционалното съчувствие – те не могат да почувстват болката на другите.

Философи и психолози продължават да разглеждат този проблем, което може да означава, че реалността е по-сложна. Философът Джеси Принз (Jesse Prinz) отбелязва, че при психопатите почти всички емоционални реакции са затъпени, не само емпатията.


Може би това е само един аспект от по-главен проблем?

В отговор на този въпрос се разглежда отношението между резултатите от дадени елементи от теста, включително и липсата на емпатия, и бъдещо лошо поведение. В обширна литературна рецензия, психологът Дженифър Скийм (Jennifer Skeem) и колегите и отбелязват, че тези елементи не могат да предскажат насилие и криминални действия. Тестът оценява минало поведение като младежка престъпност, паразитен начин на живот и така нататък. Също така оценява и фактори като лош контрол на импулсите. Казано по друг начин, дори и да се премахне въпросът за емпатията от теста, резултатите ще са същите.

Вероятно човек, който има силно развита емпатия, не би могъл да причини болка на друг, което води до мисълта, че може би има съществена връзка между емпатията и агресията. Скорошно разглеждане на данните от всички достъпни проучвания между емпатия и агресия стига до различно заключение. Авторите на „Връзката между емпатията и агресията: Изненадващи резултати от мета-анализ съобщават (1), че само 1% от различните видове агресия се отдава на емпатия. Това означава, че ако някой иска да определи колко агресивен един човек е и има достъп до голяма част информация за този човек като психиатрични интервюта, различни тестове, криминално досие и мозъчни сканирания, то последното нещо за разглеждане е нивото на емпатия на този човек.

Също така има и група от хора, които не могат да развият емпатия, но и не притежават черти, асоциирани с психопатия. Барон-Коен отбелязва, че е типично за хора, които са болни от синдрома на Аспергер или аутизъм, да нямат добре развита когнитивна и емоционална емпатия. (Има спор за това дали психопатите са неспособни да развият емпатия или избират да не го правят.) Въпреки тази липса, тези хора не показват никаква склонност към насилие. Всъщност често имат силен морален кодекс и са по-скоро жертви на жестокости.


От всичко казано до тук може ли да се твърди, че емпатията е неуместна и че действа разрушително на отношението ни към другите?

Това е доста крайно заключение. Има много изследвания, които разглеждат индивидуалните нива на емпатия и ги свързват с реално поведение като готовност да окажем помощ на някой в нужда. Много от тях са зле планирани и проведени. Често измерват емпатията чрез въпросници и не се разбира дали оценяват емпатията в сравнение с това какво хората мислят за себе си или какво искат другите да мислят за тях, например, че са съпричастни. Също така хората, които често помагат на други може да вярват, че имат добре развита емпатия, тъй като оценяват себе си единствено на базата на собственото си примери.

И все пак има данни, че нивото на емпатия влияе на това колко вероятно е човек да помогне в дадени обстоятелства. Често това отношение е слабо и не всички изследвания достигат до този извод. Въпреки това, имайки предвид, че лабораторни резултати показват, че емпатията провокира алтруизъм, би било грешка да се отхвърли изцяло.

Високите нива на съчувствие не са предпоставка за това колко е добър един човек, както и ниските нива не показват, че някой е лош. Да си добър човек е по-скоро свързано с дистанцирани чувства на състрадание заедно с интелигентност, самоконтрол, чувство за справедливост. Както и да си лош човек вероятно е свързано с липса на уважение към чуждия живот и невъзможност за самоконтрол.


Какво ниво на емпатия искаме около нас?

За да се отговори на този въпрос, добре е да се помисли над различен емоционален отговор – гняв.

Емпатията и гневът имат доста сходни черти. Възникват в ранно детство и съществуват във всяка човешка култура. На лице са и при други примати като шимпанзетата. Главно са насочени към други хора и са две морално свързани емоции. Емпатията мотивира сърдечно отношение към другите, а гневът е провокиран от несправедливост, жестокост или обида.

Будистките текстове са дори по-скептични към гнева, отколкото към емпатията. Смятат, че гневът разрушава човек и света като цяло. Но в същото време гневът може да предпази човек и близките му от експлоатация. Човек, който никога не се ядосва е перфектната жертва. Гневът също може да подтиква към морално поведение. Много активисти, като Мартин Лутър Кинг Младши, се гневят в ситуации, в които другите остават безразлични.

В статията си Пол Блуум описва какво би направил, ако той трябва да определи емоционалния живот на детето си. Той не би изключил способността да се изпитва гняв, но и не би искал детето му да притежава прекалено много от него, заради нерационалните и саморазрушителни аспекти на гнева. Би добавил много интелект, грижа за другите и самоконтол, за да е сигурен, че гневът ще се изменя и пренасочва след рационално обмисляне. Така от време на време ще стимулира действие, което ще бъде подчинено на рационалност и състрадание. Вярва, че ако всички са устроени по този начин, светът ще е по-добър.

По този начин трябва да се мисли и за емпатията.


◊ Препратки:

Изображение - nchlsft/Shutterstock.
Снимка - източник.
Карикатура 1 - източник.
Карикатура 2 - източник.
Карикатура 3 - източник.
Изображение 4 - Stephen Doyle.
Изображение 5 - източник.

◊ Библиография:

(1) The (non)relation between empathy and aggression: Surprising results from a meta-analysis

Фейсбук Коментари

Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *